ПЪТЕШЕСТВИЕ   В   Н2О

Кокошката изчезна. Преди секунди тя бе стояла доверчиво на подставката на микрофикатора, опитала се бе дори да клъвне пръста на една от лаборантките, а сега я нямаше.

„КОКОШКАТА ИЗЧЕЗНА". Това заглавие гръмна във всички световни вестници. Населението на земното кълбо след няколкодневно очакване на резултата от този опит най-после си отдъхна. Опитът е успешен. Сега остава да се свърже с практиката, да се направят изводите и да се помисли за приложение на откритието. В историята на микрокосмоса се разтваряше нова, светла страница.

Младшият научен сътрудник Пенчо Дундев отново беше нещастен. Първо, и неговото име се появи във вестниците, а сами можете да си представите как звучи Пенчо Дундев успоредно с великия Хаваралашим Даринданданавари. И кой би повярвал, че именно Дундев, а не Даринданданавари е дал гениалната идея да се увеличи напрежението в микрофикатора със седемнадесет милиона волта? Второ — лаборантката Мария (защо всички лаборантки се казват или Марии, или нещо още по-скучно?) и днес не отговори на въздишката му. Трето, и то беше най-важното, Пенчо завиждаше на микрофицираната кокошка. Какво ли става с нея в момента? Къде ли се намира тя сега? Жива ли е или се е превърнала в абсолютна единица? Решението не дойде внезапно в главата му, а на отделни порции. Но когато всички порции бяха налице, Пенчо Дундев веднага пристъпи към консумирането им

В лабораторията нямаше никого. Овалните плоскости на микрофикатора побляскваха зловещо. Пенчо се покатери трескаво на подставката, огледа се за последен път, каза едно мислено „Сбогом!" на недостъпната Мария и включи реостата. От напрежение цялото му лице се обля в пот. Дори една капка се плъзна по носа му и увисна там. Именно тази капка за малко щеше да се окаже фатална.

По някакви неизвестни още физически закони това минимално количество човешка пот не попадна под действието на мощните енергетични потоци на апарата и не намали своя обем. Пенчо не почувствува своето намаляване, но видя как на носа му се появи едно кълбо с вода, което растеше все по-бързо и по-бързо. В следващия миг той вече плуваше в неприятно солена течност. Отначало абсолютно прозрачна и чиста, тя внезапно започна да помътнява, за миг заприлича на супа с топчета, след това супата изчезна и останаха само топчетата.

— Молекули — помисли си с присъщото му хладнокръвие Пенчо Дундев. — Ето — това е натриев хлорид, това — обикновена вода, това пък тук ми прилича на някакъв йодид, а това... нима е възможно? Една единствена молекула деутерий! Нима и в потта има тежка вода?

Нямаше повече време за мислене. Молекулите започнаха да стават все по-големи и прозрачни, в тях се чувствуваше някакво бързо движение. Пенчо Дундев успя само да помисли:

Докога ще намалявам, бе дявол .. . — и вече попадна в света на атомите.

Около него с бясна скорост летяха електрони. Отначало му беше трудно да ги избягва, но с присъщия си аналитичен ум той скоро успя да открие орбитите им и започна успешно да се движи между тях. Някъде в далечината беше атомното ядро. Той се опита да приближи към него, но температурата наоколо започна твърде много да се повишава. Затова Пенчо избра един електрон, който впрочем вече бе станал голям колкото нормален тролейбус, и се качи на него.

Събитията започнаха да се развиват още по-бързо. Пенчо вече се намираше върху грамадно кълбо, което продължаваше да расте. Атомното ядро изгря, обля го с ярки лъчи и бързо изчезна от другата страна на хоризонта. Между краката му започнаха да се очертават непознати континенти, океани, планински вериги. Той застана на пръсти, за да не причинява големи вреди и загуби. Планините се издигаха все по-бързо към него, океанът изчезна далече зад хоризонта и накрая сред трясък от счупено стъкло той се озова в някаква просторна светла зала сред група хора, които го гледаха учудено. Един от тях, вероятно началникът им, приближи до Пенчо Дундев, постави ръка на гърдите му и попита:

— Вие пък откъде се появихте?

Пенчо успя да разбере въпроса му благодарение на джобния си универсален транзистор, който случайно беше взел със себе си. Той се опита да отговори, но междувременно пак се мръкна и хората легнаха да спят. Другият ден дойде точно след три минути и тогава Пенчо се опита да развие теорията си за микро- и макросветовете. Още при увода обаче отново се мръкна и хората пак отидоха да спят. На следващия ден (след нови три минути) те решиха, че няма да се разберат с него, и го приеха като природно чудо. Обясниха му, че се намира в планетата Е5 от голямата тройна звезда Н2О. Ето — това, което в момента изгрява, е Н, а двете О-та са по-далеч и се забелязват само при космически пътешествия. Попитаха го защо не яде. За тях беше невероятно, че той цели пет денонощия (четвърт час) не е поставил нищо в устата си. След това пак легнаха да спят...

Заживя Пенчо Дундев в новия свят. Хората бяха културни, имаха дори някои технически усъвършенствувания, за които на Земята още само мечтаеха, говореха единен космичен език, който само по произношение се отличаваше от галактичния език, занимаваха се с музика, изкуство и изследване на безмерните разстояния в неговата капка пот. Живееха много интензивно. Едно тяхно денонощие траеше цели три минути, а годините бяха по-къси от земните.

Пенчо започна да обхожда новооткритата планета. Той посети рудници, фабрики, картинни галерии. Запозна се дори с една девойка, която много приличаше на неговата Мария. Тя го гледаше влюбено и той вече започна да се двоуми дали да не я направи своя жена, но забеляза, че от минута на минута тя остарява. На следния земен ден красивата девойка почина на 75 години ...

И падна Пенчо пред смъртното й ложе. И горко зарида той. Че винаги беше такава съдбата му. Едната Мария не го забелязваше. Другата го забеляза и умря. А той... той...

А той изведнаж почувствува, че отново започва да расте. Огледа се, видя около себе си някакви джуджета. В следващия миг проби с главата си покрива, а следващия . . в още по-следващия... накрая младшият научен сътрудник се озова яхнал подставката на микрофикатора. Около него стояха колегите му. В ръцете на един от тях пърхаше с криле възстановената кокошка.

  Вие пък откъде се появихте? — попита  го шефът с
думите на жителите на планетата E5.

Пенчо Дундев скочи от подставката, заекна два пъти, след това видя в очите на Мария сияние, което можеше и много да значи, и извика:

Аз бях там!

Хайде, бе! — вдигна вежди професорът.

Честна дума! Аз микрофицирах... и търсих кокошката... и бях в H2О... и срещнах хора.. . и после пак се...

Не му повярваха.

 

Обратно в главна страница