ЖИВОТИНСКИ
ФЕЙЛЕТОНИ
Антон Донев
Михаил Гатев
...За да пишеш за животните трябва или много да ги обичаш или много да ги мразиш /същото се отнася и за хората/...
Само че, не можем да пишем заедно. Затова решихме да пишем поотделно и да зашиваме материала с бели конци. Хвърлихме чоп. Първата дума се падна на втория автор.
Хайде, хаирлия да е!
Първият автор.
ПЪРВИ ПРЕДГОВОР
Обикновено се казва, че хората, издаващи колективен труд, са намерили голямо сходство в характерите си, че когато работили върху творбата си са стигали дотам, че тъкмо единият е осенен от творческо вдъхновение - другият вече е грабнал пачето перо /писалката, химикалката, пишещата машина/ и представете си - моментално написва това, което е щукнало в главата на събрата му.
Нормалните литературоведи твърдят,, че между техните характери е установено голямо сходство. Това, което импулсирало съвместната им работа, било еднаквият им поглед върху живота, върху жизненоважните за човечеството проблеми, средствата за разрешаването им и прочие... Не! Дълбоко се лъжете! Нашите характери са диаметрално противоположни! Може би /а бе, не съм много сигурен/ единствената им обща черта е тая, че докато единият, някога реалист, сега е непоправим мечтател - то другият е бивш мечтател, а понастоящем абсолютен реалист!
Писали сме каквото ни диктува сърцето. Ако мислите ни бъдат правилно изтълкувани - добре, а ако ги възприемат така, както дяволът чете Светото Писание - здраве да е! Ще потърпим и ще се надяваме, че все някога ще дойде ден бившият питекантроп да се оформи като Сапиенс.
Ако не напълно - то поне отчасти...
Вторият автор.
ВТОРИ ПРЕДГОВОР
Изказвам абсолютно несъгласие с преждеговорившия. Пишем, защото на нас самите това доставя удоволствие и защото наистина обичаме и мразим животните. А това има голямо значение. Можеш да прекараш целия си живот в зоопарка и да не разбереш душата на крокодила или пазача /все едно/. Можеш цял живот да пътуваш с тролей и да не намразиш шофьора, който на всяка спирка ти проглушава ушите по радиоуредбата:
- Ако не се зътвори дзаднята вратня неме да пущим колата!
А можеш да напишеш разказ за котка и то така, че един читател да подаде против тебе заявление за обида, а няколко да ти стиснат ръката.
Изобщо животът е много интересен. Ако не беше така, щяхме да пишем за камъни. То и за това си има хора. Но аз не живея с камъни, а със животни /не визирам съавтора си/. И затова ще пишем за тях.
Който ги хареса, може да каже някоя добра дума и за нас. /Също принадлежим към живата природа./
Който не ги хареса, може да научи от издателството адреса ни и да ни удари с книгата по съответните глави.
Толкоз.
Първият автор.
КОКОШКАТА КАКА
Вторият автор:
Беше чудно хубава бяла кокошчица. Беше толкова красива и възпитана, нослива - като има рима не мислете, че не е вярно!
Каката - така я наричахме всички в къщи, бе единствената кокошка, успяла да надживее толкова много представители на своя род защото, макар и станала негодна за яйцепроизводство, тя бе направо считана за член на семейството.
С нея са свързани най-милите спомени от ранното ми детство. Никога няма да забравя какъв принос има тя в моето лечение.
Бях болен от бронхопневмония и самите лекари, повикани на консулт въздишаха опечалено и категорично заявяваха, че моите близки, колкото и да им е мъчно, трябва да се простят с мене и да ги утешава поне това, че съм съвсем мъничък и няма да става нужда да изпадат в допълнителни разноски за да ме изповяда дядо поп. И даже не е чудно, още в тоя миг дядо Господ да ми взема мярка за крилца, за да стана хорист в ангелския детско-юношески хор.
Всред неясно различаващите се скимтения на опечалените близки, роднини, комшийки и други присъствуващи, в просъница долавях изрази като: "Ох, миличкото!", "Отиде си горкинкото!", но за моя най-голяма радост всички излязоха и отидоха в съседната стая.
В този миг чух едно ласкаво "Ка-ка-ка" и усетих, че някой щъпурка около мене. Отварям натежалите си клепачи и що да видя - това беше нашата бяла кокошчица, влязла през отворения прозорец и кълвеше разпилените по пода трохи.
Кокошката се качи на леглото, погледна ме учудено с едното си око, а после, за по-голяма сигурност и с другото, след което ме поздрави с едно любезно :
- Ка-а-къ-къ-къ-коко-ка-ка-ка-ка!
И въпреки че около мен нямаше никакви съестни продукти, че самият аз се бях осмърдял на най различни ИГ Фарбен ерзаци и медикаменти от всякакъв калибър - каката показа, че действително ѝ е приятно с мен и седна да ми прави компания.
Започнах разговор с нея. Споделях своите мечти, блянове, своя макар още неоформен светоглед, а тя протягаше ту едното, ту другото крилце и ми отговаряше съчувствено:
- Ка-ка-ка...
В този миг, с натъжено лице, влиза една от насъбралите се в другата стая комшийки, по всяка вероятност да види дали още агонизирам или всевишният е вече прибрал чистата, невинна душица на едно кандидат-херувимче. Тя остана много неприятно изненадана. Дали от присъствието на Каката или от това, че упорито се държах за Земята, във всеки случай тя реагира остро, като крясна на разположилата се до мен кокошчица:
- Къ-ъ-ъш!
Каката трепна. Аз обаче я задържах и се обърнах към съседката с отслабналото си от дългото боледуване гласче:
- Извинявайте, госпожа Азманова, но ми се струва, че ще бъде много мило от Ваша страна Вие първа да изпълните това нареждане.
Съседката писна, тръшна брутално вратата, отиде в другата стая, която мигом се превърна в кокошарник. Оттам долитаха някакви реплики като: "Ам'сега?", "Безобразие!" и над всички доминираше контраалтът на госпожа Азманова:
- Гамен... гамен...!
- Тоя уличник няма възпитание, няма да стъпя тук! - и с тия думи многоуважаемата наша съседка, поела без претенции за хонорар дирижирането на оплакваческия дамски хор напусна нашия дом. И то завинаги.
Скоро другата стая се опразни. Дойде мама и остана приятно изненадана от това, че за първи път от толкова дълго време ѝ поисках нещо за хапване.
Закрепнах за по-малко от една седмица. За обща изненада на лекаря /не помня някой да е поднасял на Ескулаповите възпитаници по-неприятен сюрприз/ аз оживях. Каката продължаваше да ме посещава, а аз скоро тръгнах на училище. Прибирайки се от занятия, виждах Каката да ме очаква, качила се на прозореца на стаята ми. Едва влязъл в помещението, което гордо наричах "работен кабинет", милата кокошчица ме поздравяваше отвън, а аз тичах до прозореца да ѝ отворя. Зачитах се в някоя книга, Каката се наместваше до мен и тъй като бях си извоювал правото да бъда сам в стая, необезпокоявани от никого, започвахме дълъг разговор. И което бе най-странното - нашите мнения по ред житейски въпроси съвпадаха.
Това продължи много време.
Колко - не помня.
Каката остаря. Въпреки това, всички продължавахме да ѝ се радваме. Както по-преди. А аз... В очите на уважаемата госпожа Азманова се бях оформил:
а/ като Гаврош,
б/ като гамен,
в/ като уличник,
г/ като нехранимайко,
д/ като свръхневъзпитан,
е/ като негодяй,
ж/ като мръсник...
и ако почна да изреждам всичките тия епитети, с които бе наричана моята скромна личност, съмнявам се дали би стигнала и китайската азбука...
Веднаж трябваше да отсъствуваме около две седмици. Дадохме Каката на съхранение у една от многобройните лелички с многократно повтаряната заръка да се грижи за нея. Макар че се завърнахме по-рано, то се знае, аз веднага изтърчах у леличката и у я попитах какво е станало с кокошката.
- Ами-и... такованка-та-на... То-о-о...
Повторих още по настойчиво въпроса си, на който, като любезен ответ получих един зад врата.
А колко му трябва на едно деветгодишно хлапе да реагира при такова отношение. Взех една ластична прашка и за първи път в живота си показах, че при нужда мога да бъда точно такъв, за какъвто ме представяше многоуважаемата госпожа Азманова.
Няма що да описвам какво стана с големия прозорец на гостната стая...
Първият автор:
Не, тая кокошка положително беше завършила някакви медицински курсове. Запознах се с нея с много кръвожадна цел. Майка ми, която почти не си я спомням здрава, един ден реши, че ѝ се дояло кокошчица. Изпратиха ме на петъчния пазар. Там без особени пазарлъци купих от една зла бабичка някаква съвсем обикновена кокошка.
Като се завърнах в къщи ме подхванаха още от вратата:
- Как можа да купиш тоя дърт добитък? Не виждаш ли, че трябва да го варим една седмица докато стане годен за консумация? То, аслъ като те знам колко си тъп, защо ли те пращам на пазар!
Една ръка се протегна към многострадалното ми ухо. При опита за самозащита под формата на побягване, изпуснах кокошката и тя запърполещи из стаята. Докато успеят да я заловят, тя кацна на възглавницата до главата на майка ми и ѝ каза успокоително: "Ка-ка-ка". Вече посягаха към нея, когато майка ми с едно: "Ах, мамината!" я прегърна и не даде никой да се приближи. Не бях съгласен на това "мамината", защото двете бяха почти връстнички, но се поуспокоих, тъй като ми се размина бурята.
И от тогава се започна. Двете приятелки бяха неразделни. Опитах се да кръстя кокошката Пенелопа, но тя тъй настойчиво ми казваше "Ка-ка", че ѝ остана това име. Майка ми благоговееше пред нея. Дори започна да се кара с комшийките, които от суета започнаха да се обзавеждат с кокошки. Купихме на Каката синя панделка, специален сервиз за хранене, дори я научихме да посещава тоалетното помещение напълно самостоятелно.
Майка ми като че ли подмладя. Престана да взима лекарства. В по-топлите дни излизаше с Кака на разходка из градината. Веднъж Кака спаси мама от един петел. Чувал съм, че в Испания, къде ли, устройват боеве между петли. Но този бой между петел и кокошка направо ми напълни душата. Каката се ядоса не за друго, а защото петелът се опитал по най-арогантен начин да клъвне майка ми по крака. Че като се разлетя перушина, като се вдигна една пушилка... Кака беше взела такава инерция, че продължаваше да кълве пясъка дълго след като петелът, полугол, бе напуснал полесражението.
През зимата майка ми пак легна. Каката пое денонощно дежурство до главата ѝ. Тя разрешаваше само на отбрани от нея хора да влизат в стаята. Особена антипатия имаше към участъковия лекар. Изглежда се съмняваше в познанията му. От семейството търпеше горе-долу само мене.
Трагедията настъпи, когато трябваше да откараме майка ми в болницата. Каката обходи цялата къща, търси я под леглото, върху гардероба, къде ли не. И когато не я намери - самата тя изчезна. Намерихме я след много дни в мазето - беше умряла от глад. Погребахме я като свой роднина в двора, под голямата разцъфнала вишна. Но най-страшното дойде, когато майка ми се върна от болницата и трябваше да ѝ обясняваме къде е приятелката ѝ. Мама отново легна на легло, няколко дена не хапна нищо, а след това внезапно реши че всеки ден ще консумира само кокоша супа - за Бог да прости Каката...