ВЪПРОС НА НЕРВИ
Тежката дъбова врата се отворя с едно дрезгаво:
— Хи-хи-хиииии...
В хола на запустелия замък беше тъмно и влажно. Гнилите дъски скърцаха под краката ми:
— Кррръв ... крррръв ... крррръв.
А вятърът крещеше неистово в камината:
— Майчицеееееей ...
Качих се на горния етаж. Часовникът на кулата удари дванадесет часа. Има си хас духът да не дойде! Нищо няма да излезе от репортажа ми тогава.
В коридора се зачуха тихи стъпки, дрънкане на вериги и тракане на кости. Вратата се отвори сред различни задгробни звуци. Духът застана в рамката й в цялата си прелест.
—
Уааауууу... — каза той кротко.
—
Здрасти —
отговорих аз, — може ли да запуша?
—
Пушиии ... пушиииии
— избуча той. — Това ти е последната цигараааа...
— .. .ара .. .ара .. .ара — продължи някакво филмово ехо в камината.
— А, защо! Имам още цяла кутия.
— Днес завършва твоят жизнен път — той пристъпи към мен.
— Хайде, бе! Само стойте, моля ви се, по-настрана, за щото много миришете на нафталин.
Духът ме погледна обидено и седна на едно кресло срещу мене.
— Нима не те е страх? Та аз съм духът на сър Роберт Хауджаубаукеймейлър — кървавия убиец на Йоркфоркиоркмършайд.
— Приятно ми е, Донев.
Духът започна да проявява белези на истерика. Той си откъсна главата, подметка я към тавана, след това пак ловко я улови. После от носа му излезе виолетов дим, който миришеше на тамян и мащерка. Кръв подмокри килима.
— Пазете килима — казах аз. — Макар че е доста стар, би могъл да се даде в заложната къща.
Духът прие отново нормалния си вид. Той ме изгледа като студент, който се е явил на късмет на сериозен изпит, изхълца два пъти нервно, а след това попита:
—
Но ти наистина ли
нямаш нерви?
—
Напротив, имам. При
това доста здрави.
—
Как може! Аз от сто
осемдесет и четири години плаша народа на окръга,
включително и приходящите туристи. Аз прекъсвам
коскоджамити църковни служби, аз съм си създал репутация на
безупречен дух и
изведнъж срещам: някакъв
ненормален, който ...
—
Моля, моля, милорд —
обидих се аз. — Съвършено нормален съм. Само че съм
софиянец.
—
Не зная такова племе.
—
Като за бивш
английски лорд
това не
е толкова странно.
—
Какво значи това
софиянец? Отговорете веднага!
—
Жител съм на
столицата на България. По ваше време тя е била още в
робство. Сега обаче е свободна и хората в. нея всички имат
такива нерви като моите.
—
Но как... как го постигате?
—
Драги лорде, чакал
ли сте в ресторант келнера
да приеме поръчката ви, след това да ви я
донесе, след това да дойде за сметката?
—
Не. По мое време ...
—
Ясно. Качвали ли сте
се на трамвай № 2, когато тридесет хиляди
запалянковци отиват
на мача
Левски —ЦСКА или обратно?
—
По мое време футболът още не беше открит.
—
Блазе ви. А опитвали
ли сте се случайно да изтръгнете усмивка от
завеждащия щанд „Стъкла", когато му да вате
размерите на прозорците си?
—
В моя замък прозорците бяха ...
— Разбирам. А да ви се е случвало да ходите в градската баня със смътната надежда да се окъпете.
—
Слушай, млади човече, забравих ти името!
За какви бани
ми говориш?
— Съжалявам ви, милорд. Вие скучаете във вашето зад гробно царство. А какъв живот кипи в нашата София! Елате с мен, ще уредя формалностите. Ще поживеете при нас, ще калите нервите си, ще се преквалифицирате, ще си починете . . .
Духът изчезна с писък. Часовникът удари един. На мене ми се доспа ...
Събудих се сутринта, целият омотан в паяжини. Реших, че всичко е било сън, че духове всъщност няма. Но когато излизах от замъка, видях на масивната дъбова врата един пресен надпис, изработен красиво с човешка кръв:
„Вход за софиянци строго забранен!!"
