ВЪПРОС  НА  НЕРВИ

 

Тежката дъбова врата се отворя с едно дрезгаво:

— Хи-хи-хиииии...

В хола на запустелия замък беше тъмно и влажно. Гнилите дъски скърцаха под краката ми:

—  Кррръв ... крррръв ... крррръв.

А вятърът крещеше неистово в камината:

— Майчицеееееей ...

Качих се на горния етаж. Часовникът на кулата удари дванадесет часа. Има си хас духът да не дойде! Нищо няма да излезе от репортажа ми тогава.

В коридора се зачуха тихи стъпки, дрънкане на вериги и тракане на кости. Вратата се отвори сред различни задгробни звуци. Духът застана в рамката й в цялата си прелест.

—  Уааауууу... — каза той кротко.

—  Здрасти — отговорих аз, — може ли да запуша?

—  Пушиии ... пушиииии — избуча той. — Това ти е последната цигараааа...

—  .. .ара .. .ара .. .ара — продължи някакво филмово ехо в камината.

— А, защо! Имам още цяла кутия.

— Днес завършва твоят жизнен път — той пристъпи към мен.

— Хайде, бе! Само стойте, моля ви се, по-настрана, за щото много миришете на нафталин.

Духът ме погледна обидено и седна на едно кресло срещу мене.

— Нима не те е страх? Та аз съм духът на сър Роберт Хауджаубаукеймейлър — кървавия убиец на Йоркфоркиоркмършайд.

— Приятно ми е, Донев.

Духът започна да проявява белези на истерика. Той си откъсна главата, подметка я към тавана, след това пак ловко я улови. После от носа му излезе виолетов дим, който миришеше на тамян и мащерка. Кръв подмокри килима.

— Пазете килима — казах аз. — Макар че е доста стар, би могъл да се даде в заложната къща.

Духът прие отново нормалния си вид. Той ме изгледа като студент, който се е явил на късмет на сериозен изпит, изхълца два пъти нервно, а след това попита:

—  Но ти наистина ли нямаш нерви?

—  Напротив, имам. При това доста здрави.

—  Как може! Аз от сто осемдесет и четири години плаша народа на окръга, включително и приходящите туристи. Аз прекъсвам коскоджамити църковни служби, аз съм си създал репутация на безупречен дух  и изведнъж  срещам: някакъв ненормален, който ...

—  Моля, моля, милорд — обидих се аз. — Съвършено нормален съм. Само че съм софиянец.

—  Не зная такова племе.

—  Като за бивш английски    лорд   това   не  е толкова странно.

—  Какво значи това софиянец? Отговорете веднага!

—  Жител съм на столицата на България. По ваше време тя е била още в робство. Сега обаче е свободна и хората в. нея всички имат такива нерви като моите.

—  Но как... как го постигате?

—  Драги лорде, чакал ли сте в ресторант  келнера да приеме поръчката ви, след това да ви я донесе, след това да дойде за сметката?

—  Не. По мое време ...

—  Ясно. Качвали ли сте се на трамвай № 2, когато тридесет хиляди запалянковци  отиват   на    мача    Левски   —ЦСКА или обратно?

—  По мое време футболът още не беше открит.

—  Блазе ви. А опитвали ли сте се случайно да изтръгнете усмивка от завеждащия щанд „Стъкла", когато му да вате размерите на прозорците си?

—  В моя замък прозорците бяха ...

     — Разбирам. А да ви се е случвало да ходите в градската баня със смътната надежда да се окъпете.

     — Слушай, млади човече, забравих ти името! За какви бани ми говориш?

     —  Съжалявам ви, милорд. Вие скучаете във вашето зад гробно  царство. А какъв живот кипи в нашата София! Елате с мен, ще уредя формалностите. Ще поживеете при нас, ще калите нервите си, ще се преквалифицирате, ще си починете . . .

      Духът изчезна с писък. Часовникът удари един. На мене ми се доспа ...

Събудих се сутринта, целият омотан в паяжини. Реших, че всичко е било сън, че духове всъщност няма. Но когато излизах от замъка, видях на масивната дъбова врата един пресен надпис, изработен красиво с човешка кръв:

„Вход за софиянци строго забранен!!"

 

Обратно в главна страница